— А ето ни и нас, а ето ни и нас, приятелю! — започна господинът с бакенбардите, като стискаше ръката на Саша. — Сигурно ти е излязла душата да ни чакаш! Май си ругал чичо си, задето не идва! Коля, Костя, Нина, Фифа... деца! Целувайте братовчед си Саша! Всички сме ти дошли, цялата челяд, и за три-четирки дни. Надявам се, няма да ви притесним? Моля ти се, без церемонии.

Когато видяха чичо си със семейството му, съпрузите изпаднаха в ужас. Докато чичото приказваше и се целуваше, във въображението на Саша проблесна следната картина: той и жена му отстъпват на гостите трите си стаи, възглавниците, одеялата; филето, сарделите и тараторът се омитат за секунда, братовчедите късат цветята, разливат мастилото, дигат врява, лелката по цели дни разказва за болестта си (тения и болка под лъжичката) и за това, че по баща била баронеса фон Финтих...

И Саша гледаше вече с омраза младата си жена и й шепнеше:

— За тебе са дошли... дявол да ги вземе!

— Не, за тебе! — отвърна тя, бледа, също с омраза и с яд. — Не са мои, а твои роднини!

И като се обърна към гостите, каза с приветлива усмивка:

— Добре дошли!

Иззад облака пак изплува луната. Тя сякаш се усмихваше; сякаш й беше приятно, че няма роднини. А Саша изви глава, за да скрие от гостите сърдитото си, отчаяно лице, и каза, придавайки на гласа си радостна, благодушна нотка:

— Добре дошли! Добре дошли, скъпи гости!

1885